Според него интересът на Пекин към България трябва да се разглежда и през стремежа на Китай да разширява политическото си влияние в Европейския съюз. Владимиров предупреждава, че икономическото сътрудничество трябва да бъде съобразено с общата европейска политика и интересите на националната сигурност. Той коментира още отношенията между Китай и Русия, ролята на Пекин във войната срещу Украйна и перспективите пред българо-китайското партньорство.

Ето и цялото интервю:

Румен Радев заяви, че вижда България като „врата на Европа“ за Китай по отношение на транспортната, енергийната и дигиталната свързаност. Как трябва да разчитаме това послание, какви геополитически рискове крие подобна амбиция?

Посещението на китайския външен министър Уан И на 19 октомври 2026 г. в София и начинът, по който беше посрещнат от българското правителство, със сигурност означават, че има нова динамика във взаимоотношенията между двете държави. Това е нормално, тъй като нямаме някакви отворени въпроси помежду си. Основният момент е, че България е държавата с най-малко китайски инвестиции в Източна Европа и за това има причини, които са се натрупали през годините.

От друга страна, Китай се опитва да развива отношения както с целия Европейски съюз, така и с отделните държави членки, за да има повече приятели при вземането на общите решения на Съюза по отношение на връзките между ЕС и Китай. Затова тази визита трябва да се разглежда и през тази призма – България да бъде приятелска държава на Китай и да се търси баланс между интересите на Европейския съюз и тези на Пекин.

Европейският съюз е сред най-големите търговски партньори на Китай и в тази сложна и динамична международна обстановка отношенията с него са изключително важни за Китайската народна република. Смятам, че това е първото, което трябва да наблюдаваме и анализираме.

Вторият момент е свързан с политическите промени в Европа. След падането на Орбан в Унгария Китай вероятно ще трябва да търси нови мостове, нови възможности и нови приятели в Европа. Унгария и Сърбия безспорно са двете най-приятелски настроени към Китай държави на континента. Напълно възможно е Пекин да потърси нови възможности именно в България, която е член на Европейския съюз. Тази посока също не бива да бъде подценявана.

В Стратегическата концепция на НАТО от 2022 г. Китай е определен като предизвикателство за сигурността, интересите и ценностите на Алианса. В документа се посочват китайските дезинформационни кампании, кибероперации и стремежът на Пекин да създава стратегически зависимости чрез икономическото си влияние. На този фон може ли задълбочаването на икономическите отношения с Китай да създаде рискове за България като член на НАТО и ЕС?

Със сигурност това е ключов въпрос, който трябва да бъде наблюдаван внимателно. Мнозинството от държавите в Европейския съюз имат икономически отношения с Китай. Това не е някаква необичайна практика, а нещо широко разпространено. Въпросът е какви са тези отношения, как се развиват и доколко са прозрачни, дали се основават на взаимна изгода, на прозрачни договори и на взаимно развитие на икономиките и технологичните сектори на двете държави.

Защото имаме и лоши примери за развитие на междудържавните отношения. Такъв пример са отношенията между Китай и Сърбия, които трудно можем да определим като взаимноизгодни. По-скоро обратното.

Има и още една опасност, която виждам особено в Източна Европа и на Балканите. Китай е много услужлив партньор. Ако на някой балкански или източноевропейски лидер му трябва бързо магистрала или друга ключова инфраструктура, Китай има всички възможности и необходимия капацитет да я построи. Важното обаче е на каква цена и с какво качество.

Тук отново се връщаме към примера със Сърбия и протестите там, които започнаха именно заради лошо качество на строителството и корупция, която убива. Затова е изключително важно договореностите да бъдат публични. В много случаи, както е в Сърбия, договорите са секретни. Едно от основните искания на студентите и протестиращите там е именно да се види какво пише в тези договори.

Трябва да знаем какви са икономическите им показатели, какви са лихвените проценти и доколко наистина са полезни за местната икономика, а не облагодетелстват предимно китайската. Ако няма взаимна изгода и паритет, тогава подобен тип партньорство може да се окаже неблагоприятно за европейската държава.

Така че развитието на отношенията с Китай е нещо положително, но изключително важни са начинът, по който се осъществява, и прозрачността. Според мен тези отношения трябва да се развиват на пазарен принцип, между частни компании, а не толкова между самите правителства, защото именно при междуправителствените договорености виждаме най-големи предпоставки за корупционни и други лоши практики.

Какви уроци можем да извлечем от опита на Сърбия и Черна гора, където китайското икономическо присъствие вече е значително?

В различните европейски държави има различни китайски инвестиции. За съжаление, ще трябва няколко пъти да споменем Сърбия в нашия разговор, но тя е много показателен и лош пример за развитие на тези взаимоотношения. Добре е да обясним на читателите ви какво реално се случва там.

На Вучич му трябва нова магистрала. Той иска помощ от Китай и я получава. На практика на най-близките пристанища, например в Черна гора, пристигат 20, 30 или повече китайски кораба, които докарват всички необходими материали – цимент, желязо, машини, работна ръка и всичко останало, необходимо за изграждането на тази инфраструктура. Единственото, което китайците не носят със себе си, са камъните.

В крайна сметка магистралата е построена, но 80–90% от печалбата и ползите от строителството се връщат обратно в Китай, а за Сърбия остава нов голям кредит с висока лихва. Именно това трябва да избягваме в отношенията си с Китай – привлекателните на пръв поглед помощи и инвестиции, които впоследствие могат да се окажат неизгодни.

Българското правителство говори за китайски инвестиции в производството на автомобили, енергийни партньорства и проекти. Но доколко е разумно китайски компании да участват в проекти, свързани с критична инфраструктура, именно от гледна точка на националната сигурност?

Съвсем скоро ще има нови правила за взаимоотношенията с Китай, които трябва да гарантират, че икономическото сътрудничество може да се развива, без да нарушава интересите на сигурността и стратегическите интереси на Европейския съюз и неговите държави членки.

В тази посока трябва да се съобразяваме с това, което Брюксел и големите европейски държави казват и правят. Не бива да допускаме България да изпадне в изолация или да се окаже сред държавите, които не се съобразяват с общата европейска политика. Подобно развитие би ни донесло много повече негативи, отколкото позитиви.

Къде според Вас минава границата на допустимото сътрудничество с Китай, доколко България може да гарантира, че подобни инвестиции няма да противоречат на европейските правила и на интересите на националната сигурност?

Всичко е въпрос на мярка. За съжаление, в България сме виждали много европейски директиви и правила да бъдат нарушавани сериозно. Трябва да признаем, че това не е трудно да се случи, а в случая с Китай подобна възможност е доста примамлива по много причини.

Затова трябва внимателно да следим сигналите от по-големите европейски държави и общата позиция на Европейския съюз. Именно тя трябва да ни служи за ориентир докъде се простират границите и възможностите за партньорство.

Смятам, че ако подходим разумно не само към Китай, но и към всички останали партньори извън Европейския съюз, можем да извлечем ползи и да сведем негативите до минимум.

По отношение на сигурността е важно да отбележим, че Европа разполага с достатъчен капацитет както за енергийни инвестиции, така и за управление на критична инфраструктура. Бих формулирал позицията си по следния начин: китайски хардуер е възможен, китайски софтуер – по-скоро не.

С други думи, съоръженията могат да бъдат доставени от Китай, но управлението и стратегическият контрол върху тях трябва да бъдат поверени на европейски компании. По този начин може да бъде решена голяма част от проблема.

Китай е стратегически партньор на Русия, която продължава войната си срещу Украйна. Трябва ли да разглеждаме китайските инвестиции на Балканите и през призмата на отношенията между Пекин и Москва? Възможно ли е интересите на двете държави да се преплитат в региона?

Много трудно е да се отговори на този многопластов въпрос, но едно е сигурно – Китай преследва собствените си интереси и не се съобразява с никого, включително с Русия. Даже бих казал, че Пекин много малко се съобразява с Москва.

В същото време без ключовата помощ на Китай – логистична и по всякакъв друг начин – Русия отдавна щеше да бъде принудена да прекрати своята военна инвазия. Това обстоятелство трябва да се отчита при развитието на отношенията с Китай и задължително да бъде част от разговорите с Пекин за най-големия проблем пред европейската сигурност – войната срещу Украйна.

Партньорството включва и този разговор, колкото и труден да е той. Трябва да обсъждаме как Китай вижда от своята перспектива приключването на войната и по какъв начин Европейският съюз и Китай могат да си взаимодействат в тази посока.

Макар че, честно казано, от стратегическа гледна точка Китай има огромна сметка, най-грубо казано, от слаба Европа и слаба Русия, които са в конфликт помежду си. Затова трудно бихме намерили общ език по този въпрос, но не казвам, че е невъзможно.

Какви са реалистичните Ви очаквания за развитието на българо-китайските отношения? Какво според Вас най-вероятно ще се случи с това партньорство след заявките на правителството?

Мисля, че партньорството ще се развива, тъй като сегашното правителство, предвождано от г-н Радев, широко отвори вратата и в преносния, и в прекия смисъл на думата за китайските инвестиции.

Разбирането и обяснението на правителството е, че българската индустрия е свързана в много голяма степен с германската автомобилна индустрия, която не е в добра кондиция. Това трябва да го признаем.

Оттам има опасности за българската икономика. Правителството на Радев казва, че ако имаме втори стратегически партньор, по-лесно бихме преминали през трудностите. Това е теза, за която предстои времето да докаже дали е била вярна.

Засега е сигурно, че има интензификация на взаимоотношенията между двете държави и големи очаквания.