В българско спешно отделение внесли носилка с пострадал.
- Прехвърляме го на сто! Едно, две, три, четири, пет, ... , 98, 99, 100!
"Пиуууууууууу"
- Няма пулс!
- Дефибрилации!
- Няма дефибрилатор.
- Час на смъртта?!
- Няма часовник...
- А онзи на стената?
- Няма батерии.
- Нямате ли телефони?!
- Нямаме желание да ги цапаме с кръв!
- Аз... имам... телефон... - изпъшкал пострадалият.
- Има пулс!
- Не е вярно. Няма пулс! Продължавам да чувам "пиуууууууууу"?!
- Няма кардиограф, откъде го чуваш?
- Нямаше лекарство за кръвно в аптеката - пищят ми ушите...
- Няма ми... нищо... - пропъшкал пострадалият, хванал се за главата и избягал.
- Час на изписване?
- Няма формуляр...
Официална статистика за България няма, но според изследване в индустриалните държави между 6 и 10 процента от населението е изпитвало поне веднъж в живота си остри паник атаки, а близо три процента е с хронично паническо разстройство с продължителност над 12 месеца. Най-често то връхлита онези, на които психиката не успява да се примири със сивотата на битието. Те изпитват по-високи нива на тревожност, когато потребностите на душата им не намират реализация в живота им. И не винаги дразнителят е на работното място, понякога той е много по-близо до тях. Важното е да се каже, че паническото разстройство всъщност е предпазен клапан и алармен сигнал за промяна. То е състояние, не диагноза.
В студиото гостува психотерапевтът Кремена Станилова.
Коментари (0)
ВходВсе още няма коментари. Бъди първият!