Думата „чалга“ идва от османотурското çalgı, което означава „инструментална музика“. Това обяснява историкът Александър Стоянов, според когото корените на жанра стигат поне до XIX век, а вероятно и по-назад във времето.

През XIX век, а вероятно и по-рано, в Османската империя набират популярност оркестри, които свирят из селата по различни поводи и изпълняват развлекателна, танцувална музика на празненства. Тяхното занимание било обозначавано като çalgı („чалгъ“).

В тези оркестри свирели смесени музиканти, често роми, които се прехранвали с музика и обикаляли надлъж и шир. Те смесвали мелодии и мотиви от различните краища, които посещавали. Музикантите в тези пътуващи състави се наричали „чалгаджии“.

В българския език понятието „чалгия“ навлиза като музикално събитие, свързано с инструментално изпълнение на различни популярни из селата песни, свирени по разни поводи. Терминът се използва широко до края на Третото царство.

С идването на тоталитарния строй и налагането на държавен контрол върху музикалната дейност занаятът на чалгаджиите запада.

Според Стоянов към нов живот го връщат две неща: разпадането на тоталитарния ред през 1980-те и засиленият интерес на българската публика към сръбския турбофолк. Именно на тази основа около 1989 г. се развива новата вълна оркестри. Те свирят различни фолклорни песни, чужди мелодии и побългарени кавъри на песни, привнесени от съседните страни.

Историкът посочва, че обменът на музикално влияние между балканските страни в областта на „поп-фолка“ показва нещо важно и до днес. Този тип музика продължава да поддържа единно едно постосманско културно пространство, което държи жив спомена за вековете, в които балканските народи са живели смесени в имперския „мишмаш“.